Кратка история на България

  Територията на България е обитавана от най-ранните исторически времена - каменната ера и медно-каменната епоха. Археологически открития от това време са направени близо до Карлово, в региона на Нова Загора, Велико Търново, Видин, София, Тетевен, Троян и в Родопите. От това време датира и най-старото златно съкровище в света, открито край Варна.
В бронзовата епоха тук се заселват траките, споменати за пръв път от Омир. Те се занимават със земеделие и животновъдство и оставят доказателства за богата култура (Вълчитрънското съкровище). В ХІ-VІ век преди новата ера се появяват първите тракийски държавни обединения, разцветът на които е през VІІ-VІ в. пр.н.е. През І век пр.н.е. техните земи са завладени от Рим, а от V в. са включени във Византия. Постепенно те са претопени от заселилите се през VІ век на Балканския полуостров славяни.
 
През втората половина на VІІ в. на територията на днешна Североизточна България се заселват и прабългарите. В съюз със славяните образуват Българската държава, призната от Византия през 681 г. Начело на държавата застава водачът на прабългарите хан Аспарух, а за столица е обявена Плиска.

Под управлението на хан Тервел (700-718 г.) България се разширява териториално и се превръща в голяма политическа сила. При хан Крум (803-814 г.) България граничи на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигат стените на столицата на Византия Константинопол.
През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889 г.), българите приемат християнството като официална религия. С това се премахват етническите различия между прабългари и славяни и започва изграждането на единна българска народност.
В края на ІХ век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създават и разпространяват славянската азбука. От България славянската писменост се разпространява и в други славянски страни, като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав стават центрове на българската, а като цяло и на славянската култура.
По времето на цар Симеон (893-927 г.) се установява “Златният век на българската култура”, а границите на страната достигат до Черно море, Бяло море и Егейско море.
През 1018 г., след продължителни войни, България е покорена от Византия. През 1186 г. въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър, отхвърля властта на Византия. Основава се Второто българско царство, а Търново става столица.
Предишната мощ на България се възстановява по времето на най-малкия брат на Асен и Петър - Калоян (1197-1207 г.), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241 г.) Второто българско царство достига своя най-голям разцвет - установява политическа хегемония в Югоизточна Европа, разширява границите си до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развива се икономиката и културата. България достига нов връх, който продължава до края на Втората българска държава (1186 – 1396 г.).
Разногласията сред част от болярите водят до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско. Това отслабва страната и тя е покорена от Османската империя през 1396 г. В продължение на почти пет века България е под османско управление.
 Началото на организираното революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867 г.) - писател и публицист, основател и идеолог на национал либералното освободително движение.
Основни фигури в освободителното движение са Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и много други българи.
През 1876 г. избухва Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието е жестоко смазано и удавено в кръв, но привлича вниманието на европейските страни към българските национални въпроси. През 1878 г., в резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), българската държава е възстановена, но не е постигнато национално обединение. Бившите български територии са разделени на три - провъзгласено е Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония остават под управлението на Османската империя.

Краят на ХІХ и началото на ХХ век се характеризират със забележителни достижения във всички изящни изкуства. Това е периодът, в който творят българските поети и писатели Иван Вазов, Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков – единственият българин, който се споменава като кандидат за Нобелова награда, Пейо Яворов. Художниците Ан. Митов, Ив. Ангелов, Ив. Мърквичка, Яр. Вешин, Б. Шатц създават едни от най-забележителните творби от този период. В края на ХІХ век се поставя началото на българската професионална музикална култура. Първи български композитори са Ем. Манолов, Д. Христов, Г. Атанасов – Маестрото.
Решението за разпокъсване на България, взето на Берлинския конгрес (1878 г.), никога не е било приемано от народа. Като последица от решенията от 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), което през 1885 г. довежда до обединението на Княжество България и Източна Румелия. Избухва и Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).
Фердинанд Сакс Кобургготски, български княз от 1887 г., прокламира независимост от Турция и през 1908 г. става цар на българския народ. България участва в Балканската война (1912 г.), заедно със Сърбия и Гърция се бори за свободата на Тракия и Македония. България печели тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913 г.) е победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъсват от нея територии, населени с българи.
Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършва с национална катастрофа. През 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. налага сурови клаузи на България - тя губи излаза си на Бяло море, Западна Тракия става част от Гърция, Южна Добруджа се присъединява към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско се дават на Сърбо-хърватско-словенското кралство. (С българо-румънски договор през 1940 г. Южна Добруджа се връща на България.)
В началото на 40-те години България води политика в интерес на Германия и силите на Оста. По-късно участието на български кавалерийски взводове на Източния фронт е прекратено. Цар Борис Трети подкрепя обществения натиск и не позволява депортирането на около 50 000 български евреи.
През август 1943 г. цар Борис Трети умира и регентството на младия цар Симеон Втори е провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлиза в България и на 9 септември се установява правителството на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България е провъзгласена за народна република. Царицата майка, цар Симеон ІІ и княгиня Мария-Луиза напускат страната през Турция за Египет. Българската комунистическа партия идва на власт. Политическите партии извън Отечествения фронт са забранени, икономиката и банките са национализирани, обработваемата земя насилствено е организирана в кооперации. В управлението на държавата последователно се сменят Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов и Тодор Живков.

10 ноември 1989 г. слага началото на демократичните промени в България. Приета е нова конституция (1991 г.), политическите партии са възстановени, собствеността, отнета през 1947 г., се възстановява, стартира приватизацията и връщането на земята. През 1990 г. Жельо Желев става президент на страната – първият демократично избран на този пост.
Основни приоритети във външната политика на България стават членството в Европейския съюз и в НАТО. Като резултат от значителния напредък на страната по изпълнение на критериите за членство на 10 декември 1999 г. България получава покана за започване на преговори за присъединяване.
На 1 декември 2000 г. Съветът на министрите на правосъдието и на вътрешните работи на Европейския съюз взема решение за безусловно изваждане на България от негативния визов списък.
Република България се присъедини към Северноатлантическия договор на 29 март 2004 г., заедно с Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения.
От 1 януари 2007 г. след като изпълни критериите за членство България стана пълноправен член на Европейския съюз.